• Call : тел. 0889 5 29 29 2 тел.0885 2 92 92
20юли
2016
0
как да се разбираме, дете, възпитание,

Как да НЕ говорим с детето си

Децата обръщат много по-голямо внимание на думите, които ние, възрастните, намираме за обикновени в общуването. Понякога, една случайно изпусната неправилна фраза, може да посее в детската душа не просто съмнение, огорчение или обида. Заради нея, детето може да загуби вярата в себе си, а това е най-прекият път да израсне като неудачник. И така, кои фрази трябва да се стремим да избягваме в общуването си с децата?

„Когато бях на твоите години, вече можех да правя това!”

Добре е да разказвате на чедото си какви сте били вие самите като малки. Особено ако не само се хвалите, а и споделяте опит. Не подчертавайте превъзходството си – вие не сте съперници. Вие сте ролеви модел за вашето дете. То дълбоко вярва, че вие сте по-силни, по-умни, умеете много повече неща от него, защото сте възрастни. То иска да се учи, подражава ви, за да стане като „мама” и „татко”.  Ако постоянно му натрапвате примера, в който винаги, от малки сте били по-силни, по-умни и т.н., то може да загуби надеждата да ви догони. Разказвайте му как сте постигали успехите си, с какви трудности сте се сблъсквали, какви емоции сте изпитвали. Това ще ви сближи много и ще породи гордост у детето за вас и вяра в собствените му сили. Ако трябва да променим горната фраза по правилния начин, то тя би трябвало да звучи примерно така:

„Знаеш ли, аз също много пъти падах, докато се науча да карам колело. Дори мислех, че никога няма да се науча. Но много исках и затова опитвах всеки ден! Накрая се получи.  И ти ще успееш!”

„Не вземай играчката навън, ще я загубиш!”

Навярно сте чували за т.нар. самоосъществяващи се пророчества. Това работи почти безотказно при децата. Те буквално са програмирани да осъществяват очакванията на родителите. Кажете на малкото дете, което тича: „Внимателно, ще паднеш!” и само след минута то вече е на земята. Но ако кажете : „Страхувам се да не паднеш…” малчуганът ще направи всичко възможно да ви опровергае. Психолозите съветват да се използват т.нар. „Аз-съобщения”, когато трябва да предупредите детето за възможни рискове или последствия от негови действия. В такава форма те не звучат обидно, защото говорите за своите чувства, а не за неговите недостатъци.

Да перифразираме: „Предлагам да оставиш играчката вкъщи – страхувам се, че навън може да се загуби. Какво мислиш?”

„Ти трябва да си щастлив!…”

… „че имаш братче…че ще учиш пиано …че отиваме да ти купим ново яке.“  Всички родители искат да виждат децата си щастливи. И могат да се почувстват като вълшебници, когато успеят да развеселят натъженото дете или пък да му вдъхнат вяра в собствените му сили. Но дори и най-щастливото дете е в състояние от време навреме да изпитви амбивалетнти чувства. Децата също като възрастните са способни едновременно да обичат и мразят. Мнозина от нас са се научили още от детството да смятат тъгата, обидата, завистта, гнева и други негативни емоции за лоши и неправилни. Често отричаме сложността и противоречието в емоциите си, като се стараем да убедим себе си, че в нашето възхищение няма нито капка завист, в приятелството не може да има съперничество и конкуренция, а към собствените си родители изпитваме само любов и благодарност. Наричаме сдържаност и самокнотрол това, което в крайна сметка е самозаблуда и потиснати чувства. Резултатът е отчуждение от личния емоционален живот, тревожност или пък апатия. Внушавайки на детето вина за „неправилни”, „недостойни”, „неприлични” чувства, няма да го направим щастливо и да го научим да държи нещата в свои ръце. Най-доброто, което родителите могат да направят в такава ситуация е да помогнат на детето да признае на глас какво изпитва като проявят внимание и разбиране.

Да перифразираме: „Виждам, че не се радваш особено, сякаш едновременно ти се иска да дойдеш с мен и да си останеш вкъщи.“

„Нямаш такава дарба!”

„Не си музикален.”; „На кого си се метнал толкова кекав?”; „Дааа, от теб нищо няма да излезе…” Родителите често не се замислят върху разрушителните последствия на подобни послания. Комплексите за неполноценност, ниската самооценка, тревожността и нежелание да се стремиш към успеха – повече от ясно е откъде идва всичко това. Психолозите непрекъснато апелират родителите да се откажат от оценъчните забележки по адрес на детето и да използват всяка възможност да го поощряват. Но родителите все така продължават да се фиксират върху недостатъците и слабите страни на децата си. А е толкова просто – щом на детето му е интересно някакво занимание и му доставя удоволствие, не го лишавайте от надежда, дайте му шанс да опитва отново и отново. „Като пораснеш, ще разбереш”

Не е лесно винаги да се удовлетвори детското любопитство.  Редно е да  признаем поне пред себе си: проблемът не винаги опира до това, че детето е малко, за да разбере, а в това, че самите ние не знаем отговора на въпроса или просто не намираме правилните думи

Фрази от типа „Още си малък…”, „ Ако много знаеш, бързо ще остарееш” възрастните използват, за да се отърват от детските въпроси или да покажат, че в момента не им се говори. И ако детето постоянно получава такива отговори, след известно време наистина ще престане да „досажда” с въпросите си. Но нима това искате? Или сте съгласни, че любопитството към света и любознателността трябва да се подкрепят? Освен това, има е нечестно послание в тази фраза. Нали уж възрастните знаят всичко? Защо тогава не искат да споделят знанията си с децата? Така, в детето може да се формира някаква мистична представа за произхода на знанията: човек автоматично научава нещо, щом достигне определена възраст, т.е. просто трябва да се чака, а не да се щурмуват енциклопедиите.

Ако не знаете отговора на някой детски въпрос, просто си признайте и потърсете заедно отговора.

Да перифразираме: „Хубав въпрос! Но сложен, не съм подготвен в момента да ти отговоря. Да потърсим в интернет, или в библиотеката”

„Ти ще ме побъркаш!”

Това е признание за собственото ви безсилие от една страна, а от друга – товарите детето с отговорност за вашето състояние. То може да реши, че е способно да управлява настроенията ви. Струва ли си да го тласкате към експерименти в тази област? И едва ли то е виновно за умората и раздразнителността ви, ако се чувствате „на ръба” на нервите си. Бъдете честни с детето, което не означава да го посвещавате в проблемите си. Става дума за това, че имате право на умора, гняв или тъга.

Да перифразираме: „Имах тежък ден днес, трябва да си почина малко. Можеш ли да си поиграеш тихичко в стаята си? А после заедно ще прочетем приказка или ще гледаме филмче”.

„Ти, глух ли си?!”

Сарказмът, за разлика от хумора , е много опасен като възпитателна мярка – разрушава добрите отношения, издига бариери на неразбирателство. Детето може и да не изглежда обидено, но това не означава, че язвителната забележка не го е засегнала. По-малките са склонни да възприемат буквално казаното. С обиди от рода на „Мястото ти е в кочината!” или „Нямаш грам мозък!” можете наистина да ги уплашите. А по-големите, при такова общуване стават затворени тревожни и неуверени в себе си. Сарказмът, злобната насмешка действат не по-малко разрушително от всяка друга агресия, затова, в общуването с детето трябва да ги забравите.

„Толкова си ми омръзнал”

Звучи грубо и унижава. Бихте ли говорили по този начин с колега например? Да, децата често ни вбесяват, изтърваме си нервите и тогава…се превръщаме в собствените си родители. Крещим думите, които са ни наранявали в детството. Не приличаме на себе си, не можем да познаем гласа си. Гневът ни изпълва, позволяваме му да вземе връх над всички останали чувства. Но в крайна сметка не сме безсилни пред тази дива ярост. Можем да се научим да не губим контрола над себе си, ако се научим да разпознаваме и назоваваме това, което изпитваме. „Много съм ядосана”, „Просто не съм на себе си!”, „Много ми е обидно!” ‒ говорейки за себе си, за собственото си състояние, получаваме шанса да се овладеем.

Да перифразираме: „Страшно се ядосах, когато видях да биеш братчето си, защото не мога да понасям по-силният да тормози по-слабия!“

източник: www.manager.bg по материали от parents.com

Децата обръщат много по-голямо внимание на думите, които ние, възрастните, намираме за обикновени в общуването. Понякога, една случайно изпусната неправилна фраза, може да посее в детската душа не просто съмнение, огорчение или обида. Заради нея, детето може да загуби вярата в себе си, а това е най-прекият път да израсне като неудачник. И така, кои фрази трябва да се стремим да избягваме в общуването си с децата?

„Когато бях на твоите години, вече можех да правя това!”

Добре е да разказвате на чедото си какви сте били вие самите като малки. Особено ако не само се хвалите, а и споделяте опит. Не подчертавайте превъзходството си – вие не сте съперници. Вие сте ролеви модел за вашето дете. То дълбоко вярва, че вие сте по-силни, по-умни, умеете много повече неща от него, защото сте възрастни. То иска да се учи, подражава ви, за да стане като „мама” и „татко”.  Ако постоянно му натрапвате примера, в който винаги, от малки сте били по-силни, по-умни и т.н., то може да загуби надеждата да ви догони. Разказвайте му как сте постигали успехите си, с какви трудности сте се сблъсквали, какви емоции сте изпитвали. Това ще ви сближи много и ще породи гордост у детето за вас и вяра в собствените му сили. Ако трябва да променим горната фраза по правилния начин, то тя би трябвало да звучи примерно така:

„Знаеш ли, аз също много пъти падах, докато се науча да карам колело. Дори мислех, че никога няма да се науча. Но много исках и затова опитвах всеки ден! Накрая се получи.  И ти ще успееш!”

„Не вземай играчката навън, ще я загубиш!”

Навярно сте чували за т.нар. самоосъществяващи се пророчества. Това работи почти безотказно при децата. Те буквално са програмирани да осъществяват очакванията на родителите. Кажете на малкото дете, което тича: „Внимателно, ще паднеш!” и само след минута то вече е на земята. Но ако кажете : „Страхувам се да не паднеш…” малчуганът ще направи всичко възможно да ви опровергае. Психолозите съветват да се използват т.нар. „Аз-съобщения”, когато трябва да предупредите детето за възможни рискове или последствия от негови действия. В такава форма те не звучат обидно, защото говорите за своите чувства, а не за неговите недостатъци.

Да перифразираме: „Предлагам да оставиш играчката вкъщи – страхувам се, че навън може да се загуби. Какво мислиш?”

„Ти трябва да си щастлив!…”

… „че имаш братче…че ще учиш пиано …че отиваме да ти купим ново яке.“  Всички родители искат да виждат децата си щастливи. И могат да се почувстват като вълшебници, когато успеят да развеселят натъженото дете или пък да му вдъхнат вяра в собствените му сили. Но дори и най-щастливото дете е в състояние от време навреме да изпитви амбивалетнти чувства. Децата също като възрастните са способни едновременно да обичат и мразят. Мнозина от нас са се научили още от детството да смятат тъгата, обидата, завистта, гнева и други негативни емоции за лоши и неправилни. Често отричаме сложността и противоречието в емоциите си, като се стараем да убедим себе си, че в нашето възхищение няма нито капка завист, в приятелството не може да има съперничество и конкуренция, а към собствените си родители изпитваме само любов и благодарност. Наричаме сдържаност и самокнотрол това, което в крайна сметка е самозаблуда и потиснати чувства. Резултатът е отчуждение от личния емоционален живот, тревожност или пък апатия. Внушавайки на детето вина за „неправилни”, „недостойни”, „неприлични” чувства, няма да го направим щастливо и да го научим да държи нещата в свои ръце. Най-доброто, което родителите могат да направят в такава ситуация е да помогнат на детето да признае на глас какво изпитва като проявят внимание и разбиране.

Да перифразираме: „Виждам, че не се радваш особено, сякаш едновременно ти се иска да дойдеш с мен и да си останеш вкъщи.“

„Нямаш такава дарба!”

„Не си музикален.”; „На кого си се метнал толкова кекав?”; „Дааа, от теб нищо няма да излезе…” Родителите често не се замислят върху разрушителните последствия на подобни послания. Комплексите за неполноценност, ниската самооценка, тревожността и нежелание да се стремиш към успеха – повече от ясно е откъде идва всичко това. Психолозите непрекъснато апелират родителите да се откажат от оценъчните забележки по адрес на детето и да използват всяка възможност да го поощряват. Но родителите все така продължават да се фиксират върху недостатъците и слабите страни на децата си. А е толкова просто – щом на детето му е интересно някакво занимание и му доставя удоволствие, не го лишавайте от надежда, дайте му шанс да опитва отново и отново. „Като пораснеш, ще разбереш”

Не е лесно винаги да се удовлетвори детското любопитство.  Редно е да  признаем поне пред себе си: проблемът не винаги опира до това, че детето е малко, за да разбере, а в това, че самите ние не знаем отговора на въпроса или просто не намираме правилните думи

Фрази от типа „Още си малък…”, „ Ако много знаеш, бързо ще остарееш” възрастните използват, за да се отърват от детските въпроси или да покажат, че в момента не им се говори. И ако детето постоянно получава такива отговори, след известно време наистина ще престане да „досажда” с въпросите си. Но нима това искате? Или сте съгласни, че любопитството към света и любознателността трябва да се подкрепят? Освен това, има е нечестно послание в тази фраза. Нали уж възрастните знаят всичко? Защо тогава не искат да споделят знанията си с децата? Така, в детето може да се формира някаква мистична представа за произхода на знанията: човек автоматично научава нещо, щом достигне определена възраст, т.е. просто трябва да се чака, а не да се щурмуват енциклопедиите.

Ако не знаете отговора на някой детски въпрос, просто си признайте и потърсете заедно отговора.

Да перифразираме: „Хубав въпрос! Но сложен, не съм подготвен в момента да ти отговоря. Да потърсим в интернет, или в библиотеката”

„Ти ще ме побъркаш!”

Това е признание за собственото ви безсилие от една страна, а от друга – товарите детето с отговорност за вашето състояние. То може да реши, че е способно да управлява настроенията ви. Струва ли си да го тласкате към експерименти в тази област? И едва ли то е виновно за умората и раздразнителността ви, ако се чувствате „на ръба” на нервите си. Бъдете честни с детето, което не означава да го посвещавате в проблемите си. Става дума за това, че имате право на умора, гняв или тъга.

Да перифразираме: „Имах тежък ден днес, трябва да си почина малко. Можеш ли да си поиграеш тихичко в стаята си? А после заедно ще прочетем приказка или ще гледаме филмче”.

„Ти, глух ли си?!”

Сарказмът, за разлика от хумора , е много опасен като възпитателна мярка – разрушава добрите отношения, издига бариери на неразбирателство. Детето може и да не изглежда обидено, но това не означава, че язвителната забележка не го е засегнала. По-малките са склонни да възприемат буквално казаното. С обиди от рода на „Мястото ти е в кочината!” или „Нямаш грам мозък!” можете наистина да ги уплашите. А по-големите, при такова общуване стават затворени тревожни и неуверени в себе си. Сарказмът, злобната насмешка действат не по-малко разрушително от всяка друга агресия, затова, в общуването с детето трябва да ги забравите.

„Толкова си ми омръзнал”

Звучи грубо и унижава. Бихте ли говорили по този начин с колега например? Да, децата често ни вбесяват, изтърваме си нервите и тогава…се превръщаме в собствените си родители. Крещим думите, които са ни наранявали в детството. Не приличаме на себе си, не можем да познаем гласа си. Гневът ни изпълва, позволяваме му да вземе връх над всички останали чувства. Но в крайна сметка не сме безсилни пред тази дива ярост. Можем да се научим да не губим контрола над себе си, ако се научим да разпознаваме и назоваваме това, което изпитваме. „Много съм ядосана”, „Просто не съм на себе си!”, „Много ми е обидно!” ‒ говорейки за себе си, за собственото си състояние, получаваме шанса да се овладеем.

Да перифразираме: „Страшно се ядосах, когато видях да биеш братчето си, защото не мога да понасям по-силният да тормози по-слабия!“

източник: www.manager.bg по материали от parents.com